Дете бута чаша от ръба на масата. Чашата пада, удря се в пода и се пръска на парчета. Всички в стаята казват едно и също: счупи се, защото детето я бутна. Никой не се замисля какво точно е видял. Видял е ръка, която се движи, чаша, която напуска ръба, и звук от стъкло. Между тези три неща няма видима нишка. И все пак никой не се съмнява, че нишката съществува, че едното е причина, а другото следствие. Умът сглобява връзката за части от секундата и после я поднася като нещо, което е лежало в стаята.
Хюм задава неудобен въпрос: откъде знаеш, че между двете има връзка? Не от гледане, защото окото вижда само последователност. Не и от паметта, защото тя помни само други случаи на същата последователност. Това, което добавяш, е очакване. След като си видял много чаши да падат и да се чупят, умът ти прави навик и навикът се преживява като знание за света. Усещането за необходимост идва отвътре, не от предмета. То е толкова силно, че не го различаваме от това, което очите са ни дали. Затова най-трудното е да се усъмниш не в чуждите твърдения, а в собствения си усет за очевидност.
Тук се крие цялата тежест на аргумента. Ние твърдим не просто, че досега е било така, а че и утре трябва да бъде така. Този скок не може да се изведе от опита, колкото и дълъг да е той. Философите го наричат проблем на индукцията. Хюм не казва, че светът е хаотичен, нито че науката е безсмислица. Казва, че нейната основа не е доказателство, а навик и доверие, че бъдещето ще прилича на миналото. Доверие, което не може да се обоснове, без да се използва същото това доверие. Ето защо научният успех не опровергава Хюм, а показва колко добра е тази вяра.