Има цветове, за които нямаш отделна дума. Гледаш две стени и виждаш, че са различни, но не можеш да кажеш как. После някой ти дава име на разликата и изведнъж започваш да я виждаш навсякъде. Това усещане е в основата на стар въпрос: мислим ли с езика или само говорим с него. Хипотезата, свързана с имената на Едуард Сапир и Бенджамин Уорф, твърди, че езикът влияе на мисленето. Затова е добре да се различава какво езикът прави невъзможно от това, което прави просто по-лесно. Това е по-скромният, но по-честен въпрос.
Важно е да се различат две версии. Силната казва, че езикът определя какво можеш да помислиш — че без дума няма мисъл. Тя е опровергана: хората мислят за неща, за които нямат дума, и се справят с пространство, цвят и число без специален речник. Слабата версия е по-скромна и по-издръжлива: езикът не забранява мисли, но насочва вниманието. Ако имаш дума за разлика, забелязваш я по-бързо и я помниш по-добре. Поради това една дума не отваря нов свят, но може да направи разликата видима. И най-честият пример е с цвят, а не с абстрактно понятие.
Механизмът е в категориите. Езикът разделя света на части и това разделяне се превръща в навик. Ако езикът ти задължително посочва дали нещо е далеч или близо, ти обръщаш внимание на разстоянието. Ако родът на думите е граматичен, той може да повлияе на асоциациите — но не определя какво мислиш за предмета. Ефектите са малки, измерими и контекстни. Те се забелязват в задачи за скорост и памет, не в големи житейски решения. Ето защо ефектът се засилва, когато задачата е бърза и изисква категория. Поради това е добре да се сравнява с език, който задължава различна информация.