Две деца спорят защо ябълката пада надолу, а не нагоре. Едното казва, че така е устроено, другото, че земята я тегли. Първият отговор звучи като обяснение и не е; той просто повтаря въпроса с други думи. Вторият е хипотеза — може да се провери, може да се окаже грешна и може да предскаже нещо ново. Разликата между двете не е в увереността, с която се казват, а в това дали могат да бъдат опровергани. Точно тук започва научният метод и точно това го прави различен от мнение. Затова е полезно да питаш какво би показало, че грешиш.
Процедурата е скучна и повторяема: наблюдение, въпрос, хипотеза, предсказание, експеримент, анализ, повторение. Ключово е предсказанието. Хипотеза, която не предсказва нищо различно от това, което вече знаем, не може да бъде проверена и не помага. Ако тя е вярна, какво трябва да видим? Ако не е, какво? Тези два въпроса превръщат идеята в тест. Без тях остава разговор, който може да е приятен и да не води до никъде. Затова предсказанието е това, което отделя наука от мнение. Ето защо хипотезата е инструмент за проверка, а не украшение на разговора.
Онова, което прави науката силна, не е, че не греши. Напротив, тя греши постоянно и има механизъм да го открива. Механизмът е в това, че резултатът се проверява от други, които имат интерес да го опровергаят, и че експериментът трябва да бъде описан толкова подробно, че да се повтори. Поради това публикуването не е край, а начало на проверка. Контрапримерът са области, в които резултатите не се проверяват, защото са скъпи или неудобни — там грешките живеят по-дълго. За тази причина повторението е част от метода, а не негово допълнение.