Поглеждаш домат и виждаш червено. Не просто регистрираш дължина на вълната — имаш усещане, че червеното е точно такова, а не друго. Можеш да опишеш физиката: светлината се отразява, окото я хваща, зрителният нерв предава сигнал, мозъкът обработва. Всичко това е вярно и всичко това не казва защо има нещо, което е да си ти и да виждаш червено. Описанието е пълно отвън и празно отвътре. Тази празнина е въпросът, който философията на ума не може да затвори, колкото и да е напреднала науката за мозъка. Тя не е в данните, а в гледната точка.
Чалмърс разделя проблема на два. Лесният е как мозъкът прави това, което прави: различава цветове, помни, насочва вниманието, реагира на заплаха. Това са функции и те се обясняват с механизми — бавно, но обяснимо. Трудният е защо тези процеси се съпровождат с преживяване. Защо не се случват на тъмно, както изчислението в компютъра? Функцията може да съществува без усещане, поне логически, и точно това прави разликата толкова упорита. Никое описание на механизма не съдържа изречението „и тогава се появява усещане“. Затова и най-подробната карта на мозъка оставя въпроса отворен.
Има три големи семейства отговори. Първото: съзнанието е изчисление и щом системата обработва информация по правилния начин, тя има преживяване. Второто: то е емерджентно свойство — появява се, когато сложността стигне достатъчно високо ниво, както течливостта се появява при много молекули. Третото: това е илюзия, вътрешен модел, който мозъкът прави за собствените си процеси и който приема за нещо повече. Всяко от трите има защитници и всяко има цена, защото или обяснява твърде малко, или отрича очевидното. И трите отговора имат смисъл само ако се приеме нещо, което не може да се докаже.