Земеделската земя в България е около пет милиона хектара — близо половината от територията на страната. Това съотношение е високо за Европа и обяснява защо секторът има политическа тежест, независимо че дава малък дял от брутния вътрешен продукт. Земята е ресурс, който не се внася и не се произвежда — може само да се използва по-добре или по-зле.
Структурата е раздвоена по начин, който обърква статистиката. От една страна има стотици хиляди дребни стопанства, много от които произвеждат за собствена консумация и продават малко. От друга — няколкостотин големи холдинга, които обработват десетки хиляди хектара под наем. Малките са мнозинство по брой, големите — по площ. Затова средният размер на стопанство е подвеждащ.
Собствеността е раздробена. Възстановяването на земята след 1989 година върна парцелите на наследниците, но ги раздели на милиони малки имоти, често без път и без документ за граници. Собственикът рядко обработва земята си; той я дава под наем на арендатор или на кооперация. Така се появи пазар на наеми, в който големият оператор събира стотици парцели в едно поле.
Културите следват климата и пазара. В Дунавската равнина и Тракийската низина се сеят пшеница, царевица, слънчоглед, рапица и ечемик. България е сред водещите производители на слънчоглед в Европейския съюз и изнася олио и семена. Розовото масло от Розовата долина е скъп, малък по обем продукт с висока цена, а лавандуловото масло превърна части от страната в световен доставчик на парфюмерийна суровина.