В малък екип има човек, който пише по-добре от всички, и друг, който е по-бърз във всичко останало. Изглежда логично първият да прави всичко сам. На практика е по-добре той да пише, а другият да поеме останалото, дори вторият да е по-бавен и в писането от него. Причината не е в абсолютните умения, а в това колко струва на всеки да се откаже от едното занимание, за да прави другото. Това е сравнителното предимство. Това е и причината добрите екипи да изглеждат нелогични отвън.
Логиката е проста, но контраинтуитивна. Печелиш не като правиш онова, което правиш най-добре в абсолютен смисъл, а като правиш онова, в което си относително най-добър — тоест там, където разликата с другите е най-голяма. Затова е възможно някой да е по-добър във всичко и пак да е изгодно да се специализира в едно и да остави другото на другите. Специализацията не е компромис, а начин да се използва времето. Затова специализацията е стратегия за ограничено време, а не признание за слабост.
Механизмът работи чрез цената на отказ. Ако лекар, който печели добре, прекарва събота в боядисване, той не губи само времето — губи и разликата между своята ставка и ставката на бояджията. Рационално е да плати на бояджията, дори да боядисва по-зле от него. Същото важи за държави, за фирми и за семейства, и точно тук хората се объркват, защото бъркат „мога“ с „изгодно ми е“. Поради това и най-заетите хора често плащат за неща, които биха свършили сами и по-добре.