Плакат на стената призовава да се забрани една група да се събира. Първата ти реакция е възмущение: това е нетърпимо. Втората е по-неудобна: ако групата иска да забрани на другите да се събират, търпиш ли я, или я спираш? Тук толерантността спира да бъде добро настроение и става правило с граници. Поуп формулира това като парадокс: неограничената толерантност води до изчезването си, защото допуска нетърпимостта да я отмени законно. Затова парадоксът не е игра на думи, а описание на положение, в което добродетелта трябва да избере как да се защити.
Логиката е ясна, но не казва какво да се прави. Ако обществото търпи всичко, то търпи и движението, което иска да премахне търпимостта, и така самата тя се самоубива. Значи трябва да има граница. Но всяка граница трябва да бъде обоснована, иначе се превръща в инструмент на мнозинството срещу онзи, който просто е неудобен. Парадоксът не дава отговор; той показва, че въпросът не може да бъде избегнат с общи думи. Ето защо той е по-скоро покана за внимателно правило, отколкото аргумент срещу толерантността изобщо, и лесно се злоупотребява с него.
Ето защо е важна разликата между идея и право. Да критикуваш религия, обичай или политика е в рамките на търпимостта, дори когато е грубо и обидни за мнозина. Да отнемаш на хора правото да гласуват, да работят или да живеят е друго нещо. Линията не минава през това колко неприятно звучи твърдението, а през това какво прави то: убеждава или принуждава, спори или организира насилие. Объркването на двете е най-честият начин цензурата да се представи за защита. Тя изисква и проверка на контекста: същото изречение в шега и в позив има различен ефект.