В старо време хората са се събирали на площада или в кафенето, за да спорят за общи неща: за войната, за цената на хляба, за това кой е виновен. Всеки е имал име и лице, а спорът е имал край, защото на следващия ден пак са се виждали. Днес същият разговор се води в коментари под статия, където никой не се познава и никой не помни какво е казал вчера. Площадът не е изчезнал. Той е станал по-голям, по-шумен и много по-труден за ориентиране, защото вече няма център, в който всички да се съберат.
Хабермас описва това пространство като място, в което частни хора — не държавата, не партиите — обсъждат общи въпроси и чрез разума си упражняват контрол върху властта. Важното в описанието е, че то не е институция. Няма сграда, няма бюджет, няма началник. Има само правило: аргументът трябва да е разбираем за всички, а не само за посветени. Затова публичната сфера е крехка. Тя съществува, докато хората приемат, че си струва да спорят с непознати и да бъдат убеждавани от тях. Поради това тя е по-скоро постижение, отколкото даденост, и се губи лесно.
За да работи, трябват три условия и всяко от тях днес е под напрежение. Първото е достъп: кой има право да говори и кой се чува. Второто е качеството на аргумента: има ли общи факти, по които спорът да върви, или всяка страна има своя версия на реалността. Третото е независимост: ако пространството се финансира от реклама или от държава, то не е напълно свободно, защото има собственик. Когато едно от трите липсва, разговорът не изчезва — той се превръща в шум. И най-честата ѝ болест не е цензурата, а безразличието.