Под една новина за бежанци има коментар с две думи, които превръщат хора в нещо друго. Не обида, а дума от света на животните или на болестите. Никой не призовава към нищо. И все пак след този коментар следващият е по-остър, а по-следващият вече пита защо никой не ги изгони. Езикът на омразата не започва с вик. Започва с малка промяна в съществителното — с отнемане на човешкостта на групата, преди някой да е вдигнал ръка. Точно тази тиха стъпка е най-важната за разбиране. Никой не е излъгал, но средата вече е друга.
Механизмът е известен на всеки, който е изучавал геноциди, и е скучно прост. Първо групата се наименува с дума, която я отделя. Второ, тя се представя като заплаха — за работата, за сигурността, за децата. Трето, заплахата се превръща в разрешение: щом са опасни, всичко е позволено. Между първата и третата стъпка обикновено минават години, в които нищо драматично не се случва. Точно тези години са опасните, защото изглеждат нормални. Насилието не идва от нищото; то идва от подготвен език. Затова и най-надеждният признак не е думата сама по себе си, а посоката, в която води.
Затова опасността не е само в обидата към конкретния човек. Обидата наранява един; речта на омразата променя средата, в която живеят всички от групата. Тя казва на набелязаните, че не са защитени, и на останалите, че е нормално да не ги защитават. Ефектът е тих: хора започват да избягват определени улици, да сменят имена, да не говорят езика си навън. Никой не е наказан, но мнозина са се преместили в по-малък живот. Това е икономика на страха, водена с думи и без никакъв бюджет. Това е и причината законът да гледа не само на думите, а и на средата.