Пушиш на спирка и някой ти казва да спреш. Ти отговаряш, че това е твоя свобода. Той отговаря, че е неговата — да диша въздух без дим. И двамата имате право и нито едното не е абсолютно. Точно тук се вижда защо правата не са списък от подаръци, а система от граници. Затова е по-полезно да се говори за конкретни ограничения, отколкото за свободата изобщо. Свободата ми свършва там, където започва твоята — но къде точно е тази граница и кой я определя, е въпросът.
Идеята е, че правата се ограничават взаимно. Моето право на изразяване не включва правото да те клеветя. Моето право на собственост не включва правото да ти замърсявам водата. Затова законът не защитава свободата като цяло, а конкретни свободи с конкретни граници. Границата обикновено се определя от вредата: ако действието ми причинява измерима вреда на друг, то може да бъде ограничено. Ето защо е важно да се пита каква точно вреда се твърди, а не какво не харесваме. Проблемът е, че вреда е разтегливо понятие.
Поради това вторият въпрос е по-важен: кой решава какво е вреда и с какво доказателство. Ако решава мнозинството, малцинството губи. Ако решава съдът, той трябва да има критерий. Ако решава пазарът, губи този, който няма пари. Следователно правните системи използват тестове: разумност, пропорционалност, обществен интерес. Те не са точни, но са проверими. В резултат на това е добре да се знае кой тест се прилага, защото различните тестове дават различни отговори по един и същ случай. Без тест ограничението става произвол, а с твърде строг тест — парализа.