Под новина има коментар, който те обижда лично. Не спори с нищо, не носи информация, просто те нарича глупак и приключва. Ръката ти посяга към бутона за докладване и в същия момент се сещаш за нещо неудобно: ако този коментар беше за някой друг, щеше да ти е безразличен. Свободата на словото почти винаги се защитава в случаи, в които никой няма желание да я защитава. Ако защитаваше само приятното, нямаше да е свобода, а разрешение. Затова защитата на словото е по-скоро правило за процедура, отколкото убеждение, че хората казват само хубави неща.
Логиката на защитата е по-скоро процедурна, отколкото морална. Никой, включително държавата, не може надеждно да различи вярното от грешното в момента, в който го чува. Ето защо се допуска и грешното, за да не бъде заглушено вярното по погрешка. Грешката в едната посока е поправима — лошото слово може да бъде опровергано. Грешката в другата е необратима: веднъж заглушено, вярното твърдение не се връща само. Това е асиметрията, която оправдава свободата: едната грешка се поправя с аргумент, другата — с нищо. Оттук се търпи и глупостта.
Трудните случаи не са много и са все едни и същи. Клеветата — когато твърдение за факт е невярно и вреди. Подстрекателството — когато словото призовава към насилие и има реална вероятност то да се случи. И речта, която не забранява, а потиска, като изтласква цяла група от разговора чрез заплаха. В третия случай линията е най-мъглява, защото вредата е разпръсната във времето и не се вижда в един конкретен акт. Поради това съдилищата гледат не само думите, а контекста, публиката и вероятността вредата да се случи.