В един квартал на една улица има църква, джамия и синагога, а между тях — фурна и аптека. Хората си купуват хляб от един и същ човек и никой не се учудва. На празник улицата се променя: единият ден е тих, другият е шумен, третият мирише на различно. Никой не е подписвал договор за това; то просто е работило с години. Толерантността изглежда точно така — не като декларация, а като ежедневна логистика, която никой не намира за забележителна. Затова и най-голямото постижение е скучното ежедневие, а не рядкото тържество.
Първото недоразумение е, че толерантността значи да смяташ всички вярвания за еднакво верни. Не значи това и не може да значи, защото вярванията се изключват взаимно. Тя означава да признаеш правото на другия да вярва различно и да живее според това, без да бъде принуждаван. Разликата с безразличието също е важна: безразличният не го интересува, толерантният се интересува и въпреки това приема. Първото е отсъствие на отношение, второто е усилие. Затова и толерантността не изисква да се откажеш от своето, а да не го налагаш на другия.
Толерантността изисква граница, иначе се превръща в капитулация. Свободата на вярване свършва там, където започва принудата: насилие, дискриминация, отнемане на права, налагане на правила на другите. Вътре в тази граница законът трябва да е еднакъв за всички, без значение кой е мнозинство. На практика обаче всичко се решава в дребното — кой ден е почивен, как се храни детето в училище, чий празник е шумен. Там толерантността се договаря всеки път. Ето защо и най-трудната част е не принципът, а дребното договаряне, което никой не вижда и никой не записва.