Един преброител звъни на вратата и пита на колко езика се говори в дома. Въпросът изглежда безобиден, но домакинята се поколебава, преди да отговори. Тя знае, че отговорът ѝ не е просто информация. От него зависи дали в квартала ще има училище с часове по майчин език, дали ще дойде автобус, дали ще се строи нещо. Преброяването изглежда като техническа операция с формуляри, а всъщност е политически акт: то решава кой съществува в очите на държавата. Затова въпросът на прага не е просто любопитство — той решава каква част от общите пари ще стигне до тази улица.
Механизмът е прост и затова мощен. Броят на хората в едно място определя пари за общината, места в парламента, брой лекари, брой паралелки. Никой не разпределя тези неща на око — разпределя ги по числа. Значи който попадне в числото, получава ресурс; който остане извън него, не получава нищо. Ето защо преброяването не е невинна статистика, а разпределителен механизъм, който работи веднъж на десет години и определя следващото десетилетие. Никой не е решил, че точно този квартал трябва да има по-малко; просто числата са го подредили така, без да питат.
Втората особеност е, че формулировката променя резултата. Ако попиташ „на какъв език говорите вкъщи“, ще получиш едни числа. Ако попиташ „какъв е майчиният ви език“, ще получиш други. Ако позволиш само един отговор, смесените семейства изчезват от статистиката. Ако позволиш няколко, картината става по-точна, но по-трудна за обобщаване. Нито един вариант не е неутрален — всеки избор на въпрос е избор какво да се види. Оттук в методологията на всяко преброяване има цяла глава, посветена само на това как се задава един въпрос. и това е политика, а не статистика.