В един град две деца тръгват на училище в една сутрин. Едното има стая, бюро, тишина и родител, който може да отдели време за домашното. Другото дели стая с още трима, спи на диван и чува кавга, докато учи. Разликата в оценките след години ще се обяснява с талант, но тя започва с тишина. Никой от двамата не е избрал условията си и никой не е нарушил правило. Точно това прави неравенството на възможностите различно от неравенството на резултата. Затова неравенството започва много преди първата заплата.
Меренето е първата трудност. Коефициентът, който се използва най-често, сравнява разпределението на доходите в едно общество и дава нула при пълно равенство и единица при пълна концентрация. Но доходът не е богатство: пенсионер с малка къща и малка пенсия може да е по-обезпечен от млад с висока заплата и голям кредит. Освен това статистиката вижда декларираното, а не помощите в натура, не сивата икономика и не наследството. Затова едно число може да е вярно и да заблуждава. Ето защо сравнението между държави е по-опасно, отколкото изглежда.
Разликата между резултат и възможност е ключова. Неравенството на резултата може да е стимул: ако усилието не се възнаграждава, малцина ще полагат усилие. Неравенството на възможностите е друго — то предава предимство по наследство, без връзка с усилие. Механизмите са конкретни: училище, което зависи от квартала; здраве, което зависи от храненето; работа, която се намира през познат; жилище, което определя достъпа до всичко останало. Всяко от тях има собствена логика и собствена цена за поправяне. Всяко от тях се предава тихо и никой не го нарича привилегия.