В едно българско село училището е затворено, но сградата стои. Прозорците са счупени, в двора има бурен, а на стената още се чете годината на откриването. В съседната къща живеят двама души на осемдесет и няколко години, а синът им е в Германия. Това не е история за бедност, а за числа: раждаемостта е паднала, хората живеят по-дълго и младите са заминали. Никое от тези три неща само по себе си не е трагедия. Затова една сграда може да е по-точна от всяка статистика: тя показва колко деца е имало и колко вече няма. Трагедията е в комбинацията.
Населението се променя по три канала: раждания, смъртни случаи и миграция. Когато раждаемостта падне под нивото на простото заместване и продължителността на живота расте, възрастовата пирамида се обръща — тясна основа, широка среда. Това не е моментно състояние, а инерция: дори раждаемостта да се вдигне утре, ефектът ще се усети след двадесет години, когато днешните деца влязат на пазара на труда. Затова политиката, която иска резултат след една година, обикновено поема кредит срещу бъдещето, което ще плащат други. Ето защо демографията е политика с най-дълъг хоризонт.
Последствията са аритметични. По-малко работещи означава по-малко вноски, а повече пенсионери означава повече разходи; ако и двете се случат, системата трябва да избере: по-високи вноски, по-ниски пенсии, по-късна възраст или дълг. Всяко от четирите е непопулярно. Същото важи за болниците и училищата: те са разположени според това къде хората са били, а не къде са. Поради това реформите в здравеопазването и пенсиите са по-трудни от реформите в пътищата, защото хората ги усещат веднага върху себе си. Следователно в едни места има празни легла, а в други — чакащи.