България е малка страна на голямо кръстопътя. На север Дунав я дели от Румъния, на изток Черно море я свързва с Украйна, Русия и Кавказ, на юг планините водят към Гърция и Турция. Тази география е била предимство и преди железниците — по тези пътища са минавали кервани, а после и първите влакове към Цариград.
Паневропейските коридори са опит тази география да се превърне в договорена схема. Идеята тръгва от конференциите в Крит през 1994 и в Хелзинки през 1997 година, когато европейските държави определят десет оси за път, железница и вода. България попада на четири от тях, а това означава, че нейните пътища се оценяват не сами по себе си, а като част от маршрут между други държави.
Четвъртият коридор е най-важният за икономиката. Той свързва Дрезден, Прага, Будапеща, София и Истанбул, с разклонения към Солун и Констанца. През България минава по магистрала „Тракия“, продължава по „Марица“ към турската граница при Капитан Андреево и по железопътната линия София — Пловдив — Свиленград. Това е пътят на голяма част от търговията с Турция и с Близкия изток.
Седмият коридор е реката. Дунав е естествен воден път, свързан с Рейн и Майн от 1992 година, а българските пристанища — Видин, Лом, Оряхово, Русе и Силистра — обслужват зърно, метали, контейнери. Реката обаче има сезон: при ниски води през лятото газенето пада и товарът се ограничава. Затова речният транспорт е евтин, но не особено надежден.