Кооперацията е стопанска форма, при която властта не следва парите. Всеки член има един глас, независимо от дела си, а целта не е максимална печалба от вложения капитал, а услуга за членовете — по-евтина покупка, по-добър пазар, достъпен кредит. Затова кооперацията е едновременно предприятие и общност, и точно това я прави различна от дружеството с ограничена отговорност.
В българските земи кооперативното движение започва след Освобождението. Първи се появяват спестовно-заемните и потребителските дружества в селата, където банки почти няма. Те събират малки влогове, дават кредит за семе, добитък или машина и купуват на едро стоки, които членовете им после разпределят. До Втората световна война тези дружества са стотици и са реален финансов канал за селото.
Самостоятелността им изчезва след 1944 година. Кредитната и потребителската мрежа е вградена в държавната система, а през 1949 година започва принудително колективизиране на земята в трудово-кооперативни земеделски стопанства. Формално това са кооперации, но решенията се вземат от партията и държавата, а членството е задължително. Думата „кооперация“ губи смисъла си за две поколения.
ТКЗС са разпуснати след 1989 година, а земята се връща на собствениците и наследниците им чрез поземлени комисии. Възстановяването е бавно и объркано, с милиони малки парцели и спорове за граници. Много собственици не искат да обработват земята си и я дават под наем, а други се събират в нови земеделски кооперации, за да запазят мащаба на обработка.