Текстилът в България има дълга традиция. Още във възрожденските градове се тъкат вълнени платове, а Сливен и Габрово стават имена в занаята. След 1948 година дребните работилници се събират в държавни предприятия, а през 60-те и 70-те години се строят големи комбинати с хиляди работници. Те произвеждат всичко — прежди, платове, трикотаж, връхни дрехи, обувки — и изнасят за Съветския съюз и за другите страни от блока. За много малки градове заводът е единственият работодател извън селското стопанство.
Този модел се разпада за няколко години след 1989 година. Държавните поръчки изчезват, а с тях и суровините, които идват по линия на СИВ. В същото време пазарът се отваря за внос от Турция, Китай и Гърция, който е по-евтин и по-разнообразен. Комбинатите се приватизират, но рядко получават инвеститор, който да ги запази цели. Обикновено сградите и машините се разделят на части, а производството се пръска на десетки малки фирми, често ръководени от бивши служители.
Новият бизнес модел е подизпълнение. Западна фирма изпраща кройките, плата и модела, българското предприятие шие, опакова и връща стоката. Това се нарича кроене, шиене и довършване — или просто работа по чужда поръчка. Маржът е малък, защото стойността на марката и на дизайна остава при клиента, а на българската страна се плаща за минути труд. Печалбата зависи от обем, от организация и от това колко ниско може да остане заплащането.