Към 1989 година България има индустрия, каквато малко страни с нейния размер могат да покажат: металургични комбинати, химически заводи, машиностроителни предприятия, електроника. Тази индустрия обаче е построена за един пазар, който скоро изчезва. Тя работи за Съветския съюз и за останалите страни от Съвета за икономическа взаимопомощ, внася почти цялата си енергия и руди и произвежда стоки, които рядко издържат сравнение със западните. Външният дълг в края на десетилетието се оценява на около десет милиарда долара — един от най-високите на глава от населението в Източна Европа.
Ударът идва отвън. През 1990 и 1991 година СИВ се разпада, а с него изчезват дългосрочните договори, преференциалните цени на нефта и големите строителни ангажименти в Либия и Ирак. Заводите остават без поръчки, но със задължения към банките и с щат, който не могат да изплащат. Реалният брутен вътрешен продукт се свива с около една трета до 1993 година, а промишленото производство пада още по-рязко. Безработицата, която официално не съществува преди 1989 година, бързо надхвърля десет процента.
Реформите започват на парче и в лош ред. През февруари 1991 година цените са освободени почти изцяло, но без оздравяване на предприятията и без социална защита. Инфлацията за годината достига няколкостотин процента, спестяванията се обезценяват, а магазините остават празни. Паралелно се приема законът за връщане на земеделската земя, а трудово-кооперативните стопанства се ликвидират. Частната търговия и дребното производство се появяват бързо, но големите предприятия остават държавни и продължават да губят.