Всяка година България преживява събития, които изискват кризисна психология: наводнения, пожари, катастрофи по пътищата, земетресения като това в Перник през 2012 година, а в последните години и грижа за хора, избягали от война. Зад всяко от тези събития стоят стотици хора, чиито реакции не влизат в новините, защото не са зрелищни — безсъние, страх при звук на сирена, неспособност да се влезе в кола, вина, че си останал жив.
Кризата в психологически смисъл е състояние, в което човекът е изправен пред проблем, за който няма готов отговор, а времето за решение е ограничено. Тя не е болест, но може да стане начало на разстройство, ако остане без подкрепа. Разликата между криза и травма е в мащаба: кризата е моментът, травмата е следата. Затова кризисната помощ работи в настоящето — тя не разкопава миналото, а връща на човека усещането, че има следваща стъпка.
Моделът на психологическата първа помощ е разработен съвместно от Световната здравна организация, Федерацията на Червения кръст и Червения полумесец и неправителствени организации. Той се състои от три действия, които звучат почти наивно просто. Първото е да се огледаш: има ли опасност, има ли човек, който се нуждае от внимание, има ли нужда от лекар. Второто е да изслушаш, без да настояваш за разказ и без да даваш оценка. Третото е да свържеш човека с практическа помощ и с близките му. Обучението по този модел отнема часове, а не години, и точно затова може да бъде масово — в училища, в общини, в доброволчески организации.