Двама души си спомнят една и съща вечеря и разказват различни истории. Единият помни спор, другият — смях. И двамата са искрени и двамата са били там. Обикновено заключаваме, че единият помни по-добре, но по-често е вярно нещо друго: и двамата са реконструирали спомена от фрагменти и са го допълнили с това, което очакват. Паметта не е архив с рафтове. Тя е процес на сглобяване, който се случва наново при всяко припомняне и всеки път оставя следа върху материала. Затова двама души могат да са искрени и да си противоречат, без никой да лъже.
Механизмът е свързан с това как се съхранява информацията. Мозъкът не пази записи, а връзки между елементи: мирис, звук, емоция, място, последователност. При припомняне той активира част от тези връзки и запълва липсите с вероятно съдържание. Затова споменът е смес от това, което е било, и това, което е логично. Колкото по-рядко се припомня нещо, толкова по-малко проверен е резултатът. Колкото по-често, толкова по-гладък става разказът — и по-далеч от оригинала. Ето защо най-опасните спомени са гладките, защото изглеждат проверени.
Ефектът на дезинформацията показва колко лесно се променя. Ако след събитието чуеш въпрос, който съдържа невярна подробност, по-късно можеш да я включиш в спомена си с пълна увереност. Не защото си внушаем, а защото паметта приема информация и я вгражда в реконструкцията. Точно затова свидетелските показания са ненадеждни дори при честни свидетели. Увереността и точността не вървят заедно; понякога са напълно разкачени. Поради това е по-добре да се пита за начина на припомняне, а не само за съдържанието.