Имаш задача, която трябва да свършиш, и вместо това отваряш хладилника. После подреждаш бюрото, после проверяваш нещо в интернет и изведнъж е късно. Отвън изглежда като мързел. Отвътре е нещо друго: щом се приближиш до задачата, усещаш неприятно чувство — скука, объркване, страх, че няма да се справиш — и правиш нещо, което го намалява веднага. Отлагането не е липса на воля. То е избягване на емоция, която задачата предизвиква, и точно затова мотивационните речи не помагат. Затова въпросът не е „защо си мързелив“, а „какво избягваш в момента“.
Механизмът е в това как мозъкът оценява разходите. Задачата изглежда голяма, неясна и свързана с риск, а наградата е далеч. Малкото разсейване дава незабавно облекчение и затова печели. Това не е ирационално в момента; то е ирационално само в дългосрочен план. Колкото по-неясна е задачата, толкова по-голямо е усещането за заплаха, защото мозъкът не може да оцени колко работа е нужна. Затова „да си организиран“ може да е форма на отлагане, а не на работа. Ето защо намаляването на неяснотата е по-силно средство от обещанието за награда.
Поради това най-ефективното не е мотивация, а намаляване на бариерата. Първите две минути. Малък, конкретен вход: не „да напиша доклада“, а „да отворя документа и да напиша заглавието“. Ясно дефиниран резултат, който може да се провери. Ако задачата е голяма, тя се реже на части, всяка от които има собствен край. Точно това намалява неяснотата, а с нея и емоцията. Контрапримерът е човек, който чака вдъхновение: то идва след началото, а не преди него. За тази причина първите две минути са по-важни от целия план. Планът без първа стъпка е само намерение.