Отваряш телефона с намерение да провериш нещо и след двадесет минути четеш статия, която потвърждава точно това, което мислиш. Не си я търсил; тя те е намерила. Алгоритъмът е забелязал какво задържа вниманието ти и подава повече от същото. Резултатът е приятен: светът изглежда съгласен с теб. И е опасно, защото съгласието не е доказателство. Увереността расте, а броят на реалните проверки не се променя. Това е потвърждаващото търсене, ускорено от машина. Затова е полезно да се пита не какво потвърждава, а какво би счупило тезата.
Механизмът е стар, а платформите само го усилват. Когато имаме мнение, ние търсим информация, която го подкрепя, и оценяваме критично онова, което го опровергава. Обръщаме внимание на силните аргументи за нашата страна и на слабите за другата. Така се получава асиметрия: доказателствата изглеждат по-тежки в едната посока, без никой да е излъгал. Това не е интелектуална нечестност, а обичайна работа на вниманието. Тя обаче прави мнението по-твърдо, колкото повече го защитаваме. Затова една гледна точка може да изглежда силна само защото е била защитавана дълго.
Социалните мрежи добавят две неща. Първото е обемът: информация има толкова много, че винаги можеш да намериш подкрепа за всяка теза. Второто е обратната връзка: публиката награждава увереността и наказва колебанието, а алгоритъмът показва онова, което задържа. Ето защо човек, който търси потвърждение, го получава бързо и в големи количества. Контрапримерът е бавна среда — книга, семинар, разговор с човек, който не е съгласен и който не бърза да те одобри. Поради това бавната среда е лукс, който си струва да се пази нарочно.