Стигмата не е просто лошо отношение. Тя е механизъм, който определя кой получава помощ и кой остава сам. Гофман я описва като разлика между „виртуалната идентичност“ — очакванията, които другите имат за човека — и реалната му идентичност. Когато разликата е голяма и се забележи, човекът губи кредит на доверие: думите му се четат през диагнозата, а поведението — през стереотипа. За психичните разстройства този процес е особено силен, защото те засягат точно това, което смятаме за себе си — мисленето, емоциите, волята.
Обществената стигма се храни от три източника. Първият е страхът: насилието, свързано с психични разстройства, е рядко, но се помни и се преувеличава от медиите, защото прави заглавие. Вторият е невежеството: повечето хора не знаят, че депресията, тревожността и шизофренията са различни състояния с различна прогноза. Третият е удобството: ако проблемът е слабост на характера, обществото не дължи нищо — нито услуги, нито пари, нито промяна на средата. Затова и стигмата често се защитава с аргумента, че „всеки може да се стегне“.
Самостигмата е по-тихият, но по-вреден слой. Човек научава стереотипите много преди да се разболее и когато симптомите се появят, той ги прилага към себе си: „аз съм слаб“, „не мога да се справя“, „другите имат истински проблеми“. Последиците са две — закъсняло търсене на помощ и по-лошо възстановяване, защото човекът се смята за виновен. Изследванията върху самостигмата показват устойчива връзка с по-ниско самочувствие, по-малка надежда и по-слаба ангажираност с лечението, независимо от тежестта на самото разстройство.