Историята на психотерапията в България започва с преводи и с любопитство, не с институции. В първите десетилетия на двайсети век български лекари, учители и писатели четат Фройд, интересуват се от хипноза и от детското развитие, публикуват в списания за педагогика и психология. Между двете войни се появяват първите кабинети, най-често към училища и клиники, а психоаналитичната мисъл намира място в литературните среди. Това е крехка, но жива традиция, която днес почти не се помни.
Тази линия е прекъсната след 1944 година. Психоанализата е обявена за идеалистична и буржоазна, а индивидуалната терапия — за лукс, който социалистическото общество не може да си позволи. Психологията се развива в посока на педагогическа и трудова психология, а психиатрията работи основно с медикаменти и с институции от затворен тип. Това не означава, че хората не са получавали помощ, но означава, че разговорът за вътрешния живот не е бил част от професионалната култура.
Възраждането идва тихо, в края на седемдесетте години. В няколко клиники започват групи, в университетите се появяват курсове по консултиране, а психолози започват да работят със семейства. След 1989 година процесът става лавинообразен. Идват обучители от Австрия, Германия, Великобритания и Франция; създават се институти по психоаналитична, когнитивно-поведенческа, системна и гещалт терапия; първите поколения български терапевти се обучават в чужбина и се връщат, за да обучават други.