Зависимостта е дума, която обществото използва лесно и разбира трудно. В ежедневния език тя означава слабост, липса на воля или лошо възпитание. В клиничната практика означава нещо по-конкретно: повтарящо се поведение, което човек продължава въпреки очевидните вреди, с нарастваща загуба на контрол и с дискомфорт при опит да спре. Тази разлика е важна, защото определя и реакцията — присъда или помощ.
Биологията е обща за веществата и поведенията. Мозъкът има система за възнаграждение, чиято задача е да запомни какво е полезно за оцеляването: храна, вода, секс, социално одобрение. Допаминът не е „веществото на удоволствието“, както често се пише, а сигнал за очакване и за грешка в предсказанието. Когато наградата е по-бърза и по-силна от естествената, системата се настройва към нея: намалява чувствителността на рецепторите и увеличава стойността на стимула. Оттук идват двата феномена, които всеки пушач познава — цигарата вече не носи удоволствие, но липсата ѝ носи напрежение.
Толерантността и абстиненцията се развиват с различна скорост при различните зависимости. Никотинът създава зависимост изключително бързо — достатъчни са няколко седмици редовно пушене, а абстиненцията включва раздразнение, тревога и затруднена концентрация в първите дни. Алкохолът е по-коварен, защото тежката абстиненция може да бъде опасна за живота и изисква медицинско наблюдение. Хазартът и игрите не въвеждат вещество, но активират същата система чрез непредсказуемостта на наградата — най-мощният известен механизъм за затвърждаване на навик, същият, който стои зад експериментите със слот машини и зад безкрайното скролване в социалните мрежи.