Идеята, че природата лекува, е стара колкото медицината, но едва в последните четирийсет години тя стана обект на контролирани експерименти. Днес има стотици изследвания за ефекта на парковете, горите, стайните растения и дори на снимки с пейзаж. Резултатите не са еднакви и не са чудодейни, но посоката е устойчива: краткото излагане на природна среда намалява физиологичните маркери на стрес, подобрява настроението и възстановява способността за концентрация.
Класическото изследване е на Роджър Улрих от 1984 година. Той разглежда архивите на болница в Пенсилвания и сравнява пациенти, възстановяващи се след операция на жлъчката, чиито стаи гледат към група дървета или към тухлена стена. Пациентите със зеленина напускат болницата средно с един ден по-рано, поискват по-малко обезболяващи и в бележките на сестрите има по-малко оплаквания. Изследването е ретроспективно, извадката е малка и днес не би минало строги критерии, но то постави въпроса по начин, който не можеше да бъде пренебрегнат.
Втората голяма рамка е теорията за възстановяване на вниманието, формулирана от Стивън Каплан и Рейчъл Каплан в края на осемдесетте години. Според нея вниманието има два вида. Насоченото е това, което използваме, когато четем договор или караме кола в натоварен трафик — то изисква усилие и се изчерпва. Непроизволното е онова, което ни привлича без усилие: блясък, движение, звук. Природната среда е пълна с меки, но не натрапчиви стимули и точно затова позволява на насоченото внимание да си почине. Капланите добавят четири условия за възстановяване: усещане за отдалеченост от ежедневното, съвместимост с това, което искаме да правим, простор и меко очарование.