В България изборът на професия за много деца започва след VII клас. На 13–14 години те подават документи за гимназия, подредени по желание, а класирането се определя от бал: сбор от оценките и резултата от националното външно оценяване. Балът е обективен и това е неговото предимство пред субективните изпити, но той измерва постижение по четири предмета, а не интерес, склонност или представа за работата. Така решението за следващите четири години се взема от числа, преди детето да е видяло как изглежда обикновеният вторник на лекар, инженер или готвач.
Психологията на професионалния избор има няколко големи модела. Джон Холанд описва шест типа интереси — реалистичен, изследователски, артистичен, социален, предприемчив и конвенционален — и твърди, че удовлетвореността е по-висока, когато средата на работа съвпада с типа. Доналд Сюпър добавя, че изборът не е еднократен: човек минава през етапи на израстване, изследване, установяване и спад, а професията се променя заедно с живота. Линда Готфредсън описва как децата постепенно стесняват възможностите си — първо по пол, после по престиж, и едва накрая по реални интереси.
Българският контекст добавя силен натиск към престиж. „Лекар“, „юрист“, „програмист“ и „икономист“ доминират в разговорите на родителите, а професионалните гимназии често се възприемат като втори избор, независимо че дават пряк път към заетост. Дуалното обучение, при което ученикът учи и работи при работодател, се разширява в редица градове и намалява разликата между училище и работа. Същевременно страната изпитва недостиг на технически кадри и губи лекари и инженери чрез емиграция.