Тормозът в училище не е конфликт и не е шега, макар да изглежда така отвън. Дан Олвеус, който въвежда понятието в изследванията през 70-те години, дава три условия: умишлено причиняване на вреда, повторяемост във времето и неравенство на силите. Ако липсва третото, става дума за спор между равни. Ако липсва повторяемостта, става дума за инцидент. Точно неравенството обяснява защо съветът „просто им отвърни“ не работи — детето не може, защото разликата в статуса, физиката или групата е реална.
Формите на тормоз са няколко и не всички са видими. Физическата — бутане, удряне, вземане на вещи — е най-лесна за забелязване и затова най-често се документира. Вербалната е по-разпространена: прякори, подигравки за произход, тегло, говор, заплахи. Социалната е най-коварна, защото не оставя следа: изключване от група, разпространяване на слухове, организирано мълчание. Кибертормозът добавя публика и време — той продължава и след звънеца, а съобщенията се препращат и остават. Децата, които са жертва, често крият, защото се страхуват, че оплакването ще влоши положението, а учителите научават за случая месеци по-късно. Учителят, който реагира още на първия прякор, има много по-голям шанс от този, който реагира едва на първия удар.
Българската законова рамка съществува и е доста подробна. Законът за предучилищното и училищното образование задължава всяко училище да има политика за превенция на тормоза, комисия и координатор, както и регистър на случаите. При установен тормоз се предвиждат мерки спрямо ученика, но и работа с класа и с родителите. Слабото място не е текстът, а изпълнението: процедурата често се задейства едва след тежък инцидент, а документацията се води формално, за да издържи проверка.