Традиционното българско семейство от XIX и началото на XX век е било домакинство, а не само брачна двойка. В една къща живеят родители, деца, понякога братя на стопанина със семействата им, а редът се държи от най-стария мъж. В някои райони тази форма се нарича задруга. Децата са много, детската смъртност е висока, а грижата е разпределена между поколенията: бабата гледа, дядото учи на занаят, по-големите братя и сестри поемат най-малките. Родът е и икономическа единица, и система за сигурност.
Индустриализацията и колективизацията след 1944 година разбиват тази структура бързо. Хората се местят в градовете, работят в заводи, получават жилище в панелен блок с две стаи и живеят с две деца, защото такава е и политиката, и възможността. Жените влизат в работната сила масово, а яслите и детските градини стават част от нормалния живот. Това е огромна промяна в рамките на едно поколение: бабата, която някога е гледала шест внуци, сега работи до 60 години и гледа двама, и то след работа.
Демографските числа описват резултата. Раждаемостта у нас е около 1,6 деца на жена — под нивото на простото възпроизводство, макар да е по-висока от най-ниските стойности в Европа. Около 60% от децата се раждат извън брак, един от най-високите дялове в Европейския съюз, което не означава липса на семейство, а че бракът е престанал да бъде задължителна рамка. Първото дете се ражда по-късно, отколкото преди тридесет години, а разводите засягат значителна част от сключените бракове. Средната възраст на майката при първо раждане е над 26 години, а бабите, които помагат, самите те често се грижат за своите остарели родители. Родът вече не е икономическа единица, но остава мрежа за помощ при болест и безработица.