Паметта се описва най-добре с три стъпки: кодиране, консолидация и извличане. При кодирането новата информация се свързва със съществуващо знание — затова смисленият текст се запомня по-лесно от списък с дати. При консолидацията следата се стабилизира с часове и дни, а голяма част от тази работа се извършва по време на сън. При извличането мозъкът реконструира спомена, а не го чете като файл, и всяко припомняне леко го променя. Още Херман Ебингхаус в края на XIX век измерва, че забравянето е най-бързо в първите часове и след това забавя. Затова ученето в последната нощ дава усещане за знание, което изчезва до седмица.
Най-полезният практически извод е, че ученето трябва да включва извикване, не само четене. Хенри Родигър и Джефри Карпик провеждат прости експерименти със студенти: едни препрочитат текста няколко пъти, други го прочитат веднъж и след това се опитват да го възпроизведат. Веднага след сесията препрочитащите се чувстват по-уверени и дори се представят малко по-добре. Седмица по-късно резултатът се обръща — групата, която е извиквала материала, помни значително повече. Това е класическа илюзия за беглост: гладкото четене се усеща като разбиране, защото текстът е познат, а не защото е усвоен.
Второто правило е разпределението във времето. Една сесия от три часа преди изпит и три сесии по един час в различни дни изискват едно и също усилие, но резултатът е различен, защото всяко ново припомняне се случва след частично забравяне и го прави по-трудно, а оттам и по-полезно. Психолозите наричат това „желателна трудност“. Същото важи за разбъркването на типове задачи: когато ученикът не знае предварително какъв вид е задачата, той трябва да избере метод, а точно това умение се проверява на изпит.