Прегарянето е описано за пръв път от Хърбърт Фройденбергер през 1974 година — психоаналитик, който работи с доброволци в клиника за наркозависими и забелязва, че след година-две най-отдадените служители губят енергия, стават цинични и започват да се отнасят към пациентите като към предмети. Кристина Маслах и Сюзън Джаксън превръщат наблюдението в измерим конструкт през 1981 година и описват три измерения: емоционално изтощение, деперсонализация и намалено чувство за лична постижение. В МКБ-11, приета през 2019 година и в сила от 2022, прегарянето е класифицирано като професионален феномен, а не като заболяване — уточнение, което в публичния разговор често се губи.
Българският контекст добавя структурни условия. По данни на Евростат обичайната работна седмица в страната е сред най-дългите в Европейския съюз — над 40 часа, при средно около 37 за съюза. Минималният платен годишен отпуск е 20 работни дни, което е долната граница, допустима в ЕС. Средната работна заплата остава около половината от средната за съюза, а минималната е най-ниската. Комбинацията от дълго време и ниско заплащане е класическа предпоставка за изтощение, но тя е икономическа, не психологическа.
В определени професии натискът е осезаем. В здравната система се говори за недостиг на медицински сестри и за напускане към други държави; в училище учителският състав остарява и често се замества от хора без педагогическа подготовка; в социалните услуги екипите са малки спрямо броя на случаите. В тези среди прегарянето не е резултат от лична амбиция, а от разпределение на работа, което не оставя време за възстановяване. Същото важи за хората с две работи и за сезонните работници.