Твърдението „българите са такива“ може да означава две различни неща. Силната версия казва, че характерът причинява поведението: човекът е недоверчив, затова не спазва правила. Слабата версия е по-скромна: в една общност има статистически по-чести нагласи и те се променят бавно. Първата версия не може да бъде проверена, втората може. Проблемът е, че в разговорите почти винаги се използва първата, а се цитират данни, които подкрепят само втората.
Източниците на българския автостереотип са предимно литературни. „Под игото“ на Иван Вазов от 1894 година дава образ на страдащия и търпелив народ, а „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов от 1895 година — образа на хитрия, практичен и невъзпитан делец. Двете книги се учат в училище и се превръщат в огледала: от тях се вадят добродетелите и пороците, без да се отчита, че първата е патриотичен роман, а втората — сатира. Училищният канон после се допълва от телевизионните шеги, които повтарят същите типажи.
Хаджийски предлага обратната посока на обяснение. За него характерът не е причина, а резултат: той се формира от стопанския ред и се променя, когато редът се промени. Затова „оптимистичната теория“ не е описание на вечни черти, а програма за индустриализация и образование. Иронията е, че днес книгата се цитира точно обратното — като доказателство, че българинът е такъв и не може иначе.