Народопсихологията тръгва от една проста предпоставка: ако езикът, обичаите и митовете са общи, то и начинът на чувстване трябва да е общ. Още в XVIII век Йохан Готфрид Хердер говори за „дух на народа“, а през XIX век идеята се превръща в изследователска програма. През 1860 година Мориц Лацарус и Хайман Щайнтал основават в Берлин списание за народна психология и езикознание и обещават да обяснят как колективните форми се развиват по свои собствени закони. Вилхелм Вундт довършва начинанието с десет тома между 1900 и 1920 година, посветени на езика, мита и обичая.
В българските земи този интерес съвпада с изграждането на нацията. След 1878 година държавата има нужда от обща памет, общ език и общи герои, а фолклорът и етнографията дават материал за това. Сборникът на братя Миладинови от 1861 година вече е показал, че песните от различни краища могат да бъдат прочетени като едно наследство. Училището, войската и читалището разнасят тази представа и постепенно „народът“ се превръща не само в население, а в субект с характер и воля.
Иван Хаджийски прави следващата стъпка. Той не пита какви са българите по природа, а какво прави с тях стопанският бит. Наблюденията му са върху къщата, трапезата, работата, раздела на имота, отношението към парите и към чужденеца. От тези дребни неща той извежда по-големи типове — човека на патриархалния ред, човека на пазара, човека на държавната служба. „Оптимистичната теория“ е точно това: теория, че характерът се променя заедно с начина на изкарване на хляб, а не че е закован веднъж завинаги.