Гледаш една чаша и виждаш чаша. Звучи просто, но Кант задава неудобен въпрос: какво точно идва от чашата и какво идва от теб? Пространството, в което тя се намира, времето, в което я виждаш, причината, поради която е там — всичко това не е в самата чаша. То е формата, в която твоят ум подрежда впечатленията. Ако е така, ти никога не виждаш нещото такова, каквото е, а такова, каквото твоят ум може да го приеме. Затова въпросът му не е има ли свят, а как е възможно да има опит за свят — и това е различен въпрос.
Това е отговорът му на спор, който е изглеждал неразрешим. Едните твърдят, че знанието идва от разума: има вродени идеи и логика, които не зависят от опита. Другите — че идва само от опита: умът е празен лист и всичко се записва от сетивата. Кант казва, че и двете са верни наполовина. Опитът дава съдържанието, а умът дава формата. Без опит няма какво да се подреди; без форма няма как да се подреди. Ето защо той нарича своята позиция критическа философия: тя не описва света, а изследва условията, при които светът може да ни се яви.
Примерите са прости. Причината и следствието не се виждат — виждаш едно събитие, после друго, и умът добавя връзката. Пространството не се вижда като свойство на предмета; то е начинът, по който подреждаш нещата едно спрямо друго. Времето не се вижда; то е начинът, по който подреждаш събитията. Оттук математиката работи за света: тя описва формата, която умът налага, а не нещо, което съществува независимо от него. Поради това науката е възможна: тя работи с формата, която умът налага, и затова нейните закони са всеобщи, без да са снимка на реалността.