Научната публикация е основната единица на научния обмен. Тя не е просто текст, а протокол: какво е направено, с какви данни, по какъв метод, какъв е изводът и какво остава несигурно. Затова жанрът има твърда структура — въведение, методи, резултати, обсъждане — която позволява на читателя да пропусне разказа и да провери същината.
Първите списания от 1665 година — „Journal des sçavans“ и „Philosophical Transactions“ — възникват, за да се регистрира приоритет и да се разпространява знание по-бързо от книга. Рецензията, каквато познаваме, се оформя по-късно, през XIX и XX век, когато редакторите започват да изпращат ръкописи на външни специалисти. Идеята е проста: човек, който не е авторът, да каже дали работата издържа. Затова редакторът има тежката задача да избере кого да попита.
Днес рецензията има няколко варианта. При едностранно сляпа авторът не знае кой го чете; при двойно сляпа не знаят и двете страни; при отворена имената са видими. Никой вариант не е универсално по-добър. Сляпата рецензия намалява пристрастието, но не пречи на рецензента да познае автора по стила или по данните. Отворената е по-прозрачна, но по-трудна за честна критика. Рецензентът рядко проверява изчисленията ред по ред, а точно там се крият грешките.