Българската полярна програма не е родена в министерство. Тя е плод на университетски юбилей, на няколко души с опит в геологията и на международни връзки, които позволяват на малка страна да стигне до Южния океан. През 1987 година Софийският университет подготвя стогодишнината си и геолозите около Христо Пимпирев предлагат вместо конференция да се организира истинска експедиция. Идеята е приета, защото съвпада с интереса на държавата да има присъствие в Антарктика, без да плаща за него цяла институция.
Първата експедиция е скромна по състав — шестима души — и напълно зависима от чужда логистика. Българите пътуват със съветския научноизследователски кораб „Михаил Сомов“ и разчитат на британската антарктическа служба за достъп до района. Планът предвижда работа на остров Александър, но ледовете не позволяват дебаркиране. Решението се взема на място: сглобяемите постройки се монтират на остров Ливингстън, в Южния залив, между 26 и 29 април 1988 година. Така един провален план създава постоянна база.
Базата е сезонна, а не целогодишна, и това определя целия ѝ характер. През южната пролет и лято там работят учени, а през зимата сградите остават празни. Водата идва от Резовския поток, който тече край базата в топлия сезон, а доставките се пренасят с лодки „Зодиак“ от залива. Съседството с испанската база „Хуан Карлос I“ на 2,7 километра е спасително: двете програми си помагат с транспорт, лекар и връзка, а българите и испанците отбелязват заедно и коледните празници.