Генетиката идва в България през селекцията. През първите десетилетия на XX век земеделските опитни станции търсят сортове, устойчиви на суша и болести, а хората, които ги създават, започват да се интересуват от това как се наследяват признаците. След преоткриването на законите на Мендел през 1900 година вече е ясно, че това е отделна наука със свои методи.
Най-важното име е Дончо Костов Стоянов. Роден е на 6 юни 1897 година в село Локорско, завършва Първа софийска мъжка гимназия през 1916 година и учи естествена история в Софийския университет. Завършва агрономство и защитава докторантура в Хале през 1924 година, а от 1925 година е асистент в Агрономо-лесовъдния факултет.
С Рокфелерова стипендия Костов специализира генетика в Харвард при Едуард Мъри Ийст (1926–1929). Връща се в България, но не получава място на доцент в Софийския университет — конкурсът е спечелен от друг, а назначението му се бави. През 1932 година приема личната покана на Николай Вавилов и заминава за Института по генетика, първо в Ленинград, после в Москва.
В Съветския съюз Костов работи до 1939 година и преподава в Ленинградския университет. Публикува над сто статии, десет от тях в „Нейчър“, и участва в експедиции, организирани от Вавилов. През 1936 година е в комисия, която критично разглежда дейността на института в Одеса, ръководен от Трофим Лисенко — среща, която по-късно ще се окаже съдбовна за цялата съветска генетика.