Геологията на България се разчита като книга с три различни почерка. Мизийската платформа на север е спокойна, с палеозойска основа и дебели мезозойски и неогенски слоеве; Балканидите в средата са нагънати и разломени; Родопският масив на юг е стар и метаморфен. Всяка от тези единици има собствена история и собствен набор полезни изкопаеми, а границите между тях са местата, където земята е най-неспокойна.
Първите описания на български скали са дело на пътешественици и чужди естественици, сред които французинът Ами Буе, обиколил Балканите в средата на XIX век. След Освобождението работата става институционална: през 1891 година в Софийския университет се открива специалност „Геология“, през 1904 година се създават катедрите по геология и палеонтология и по минералогия и петрография, а през 1925 година е основано Българското геологическо дружество.
Имената, които стоят зад това, са предимно университетски: Георги Бончев, Страшимир Димитров, Еким Бончев. Еким Бончев дава първата синтеза на геоложкия строеж на страната и работи върху тектониката и стратиграфията; той е сред основателите на Геологическия институт при БАН, създаден през 1947 година, и го ръководи от 1960 до 1967 година. Институтът днес носи името на Страшимир Димитров — петрограф и минералог, изследовател на пирит, хематит и турмалин.