Българската наука от самото си начало е свързана с чужбина. През XIX век млади мъже завършват в Одеса, Харков, Киев, Виена или Лайпциг и се връщат, за да преподават в новите училища. Един от тях е Марин Дринов, историк и филолог, който преподава в Харковския университет и става един от първите български университетски професори. Той е сред основателите на Книжовното дружество и кратко време е министър на просвещението.
Други остават на Запад и там правят кариера. Иван Странски, роден в София през 1897 година, се занимава с физикохимия на кристалните повърхности и създава теория за това как един кристал расте слой по слой. С името на неговия ученик Любомир Крастанов е свързан механизмът Странски–Крастанов, който днес се преподава във всеки курс по физика на тънките слоеве. Странски работи дълги години в Германия, а после се връща и основава катедра в Софийския университет.
Джон Атанасов е пример от друга категория — човек от български произход, който дори не говори езика на родителите си, но остава в историята на техниката. През 1939–1942 година той построява в Айова първия електронен цифров компютър, а съдебно решение от 1973 година потвърждава приоритета му. България го припознава късно, но решително: неговото име носят награда за млади учени и институции.