Археологията в България започва като чуждо начинание. През последните десетилетия на XIX век в страната работят чешките братя Карел и Херменгилд Шкорпил — учители по професия, изследователи по призвание. Те описват крепости, надписи и могили, правят планове на Плиска и Преслав и настояват, че паметниците трябва да се пазят, а не да се разграбват. Карел Шкорпил участва и в създаването на археологическото дружество и на музейната сбирка, от която произлиза националният музей.
След Освобождението държавата поема инициативата. Богдан Филов, археолог и директор на Народния археологически музей, работи по антични обекти и по некрополи в Македония, между които и прочутото Требенище. Неговите публикации дават на българската наука международна видимост, а музеят се превръща в място, където находките се съхраняват и описват, вместо да изчезват по частни колекции.
След Втората световна война археологията става държавна институция. Археологическият институт с музей при БАН обединява учени, лаборатории и колекции, а разкопките се финансират по план. Огромна роля изиграват спасителните проучвания: при строеж на язовир, магистрала или завод археолозите получават кратък срок да извадят каквото могат. Така са спасени стотици обекти, но и много от тях остават непубликувани.