Българската физика започва с един човек и една лаборатория. Георги Наджаков, роден през 1897 година, специализира в Париж при Пол Ланжвен, връща се в Софийския университет и работи върху електрическите свойства на веществата под действие на светлина. През 1937 година той описва състоянието, което нарича фотоелектрет: образец, който след осветяване и охлаждане запазва поляризация и може да я отдава дълго след като светлината е изгаснала.
Откритието не е любопитен детайл. То показва, че диелектрикът може да пази информация за светлината, и по-късно се свързва с развитието на фотографията, на копирната техника и на сензорите. За българската наука то има и институционално значение: Наджаков създава около себе си физическа школа и основава звеното, от което произлиза Физическият институт при БАН. Неговите учебници по физика възпитават няколко поколения студенти.
След Втората световна война физиката в България се ориентира към ядрената тема. Причината е политическа и технологична едновременно: атомната енергетика се смята за бъдеще, а социалистическият блок изгражда обща изследователска инфраструктура. България става съосновател на Обединения институт за ядрени изследвания в Дубна, а Наджаков участва в работата на държавния комитет по използване на атомната енергия.