Българската математика се появява късно и бързо. Първите катедри в Софийския университет са от края на XIX век, а самостоятелна изследователска традиция се оформя едва в междувоенния период. Преди това българските математици са единици, които са учили в чужбина и са се връщали да преподават. Липсата на институти и на списания означава, че работата се върши в час, след лекции, без изчислителна техника и почти без международни контакти.
Никола Обрешков, роден във Варна през 1896 година, става централната фигура на тази промяна. Той работи върху теорията на аналитичните функции и на целите функции и публикува в най-престижните европейски издания на времето. Около него се събира група млади математици, за които той създава не само теми, но и стандарт: строгост, ясен език, задължително познаване на чуждата литература. От тази група израства онова, което днес наричаме българска школа в комплексния анализ.
Любомир Чакалов, с десет години по-възрастен, избира различен дял — теорията на числата. Неговите изследвания на дзета-функцията на Риман дават резултати за разпределението на нулите, които влизат в международната литература. Чакалов е и пример за друга черта на школата: интерес към класически, трудни задачи, в които един човек с лист и молив може да стигне до резултат, който се цитира десетилетия по-късно.