Формулата „между Изтока и Запада“ описва положение, а не същност. Българските земи лежат на диагоналния път, който свързва Европа с Мала Азия, и това е оформило икономиката, градовете и самата представа за себе си. Пътят носи стоки, хора и идеи, но носи и войски. Затова страната е била едновременно врата и коридор — място, през което се минава, а не само място, в което се живее. Тази география не определя културата, но обяснява защо в нея винаги има повече от един пласт.
През Средновековието културният модел е византийски. Кирилицата и старобългарската книжнина, православната литургия, църковната архитектура, а и самото разбиране за власт и за образован човек идват от Цариград. След падането под османска власт центърът се мести: Търново, Охрид, Рилският манастир, Света гора и Зограф поемат функциите на пазители. Българският език се запазва главно в църквата и в манастирското училище, докато книжовният език на високата култура остава църковнославянският.
Османските векове добавят различен слой. Администрацията, данъчната система, съдът, занаятчийските организации, храната и част от музиката влизат в ежедневието за почти петстотин години. Езикът приема стотици заемки — за предмети, за храни, за отношения, за професии. Част от тях са останали толкова дълбоко, че днес не се усещат като чужди: думата „късмет“ е от този пласт. В същото време този период е и време на изолация от процесите, които оформят Западна Европа — Ренесанса, Реформацията, Просвещението.