Представи си разговор, в който някой те пита какво е справедливост и ти отговаряш. Той не спори. Пита какво имаш предвид с една от думите, после с друга, после те пита за пример и след още няколко въпроса се оказва, че не можеш да дадеш определение, което да издържи на собствените ти примери. Не си бил победен, не си бил обиден, никой не ти е казал, че грешиш. Просто си открил, че не знаеш това, което си мислел, че знаеш. Сократовият метод работи точно така. Затова методът не добавя знание; той премахва увереност, която не е била основана на нищо.
Сократ не е оставил нито една написана дума. Знаем за него от други, а той самият е ходел по площада и е разговарял с всеки, който имал време. Методът му има две части. Първата е иронията: той твърди, че не знае нищо, и моли събеседника да го научи. Втората е разпитът: приема определението на събеседника и после търси случай, в който то не работи. Така определението се счупва от собствените си последствия. Ето защо той често е бил възприеман като дразнител, а не като учител — и това е било основание да бъде съден.
Защо това е по-силно от спор? Защото в спора защитаваш позиция, а в разпита защитаваш себе си. Когато някой те атакува директно, ти се окопаваш и ставаш по-уверен, отколкото преди. Когато те пита, ти самият правиш стъпките и сам откриваш противоречието. Оттук промяната е по-трайна: не са те убедили, ти си се убедил. Това е и причината методът да е едновременно ефективен и дълбоко неприятен за този, който го преживява. Поради това добрият събеседник в този метод не печели, а се променя — и двете страни излизат с по-добър въпрос.