Можеш да кажеш за една котка, че е черна, че е на стола, че е по-голяма от друга котка, че е вчерашна, че е нечия. Във всяко от тези изречения казваш нещо различно за нея, и въпреки това всички те са верни. Аристотел попитал кои са най-основните начини, по които може да се каже нещо за нещо — и това е въпросът, от който започва логиката. Не защото е абстрактен, а защото без него не можеш да различиш какво е нещото от това какво му се случва. Затова въпросът му не е граматически, а онтологичен: какви видове неща съществуват и как се казват.
Той стига до списък от десет категории. Същността — какво е нещото. Качеството — какво е. Количеството — колко е. Отношението — към какво е. Мястото — къде е. Времето — кога е. Състоянието — в какво положение е. Притежанието — какво има. Действието — какво прави. Претърпяването — какво му се прави. Списъкът изглежда сух, но в него има откритие: езикът има структура, която отразява различни видове факти. Ето защо списъкът не е произволен: той следва начините, по които езикът ни принуждава да говорим за нещата.
Защо това е важно? Защото голяма част от споровете са за смесване на категории. Ако попиташ „какво е това“, а ти отговорят с „червено“, отговорът е за качество, а не за същност. Ако попиташ „защо е така“, а ти отговорят с „защото винаги е било така“, отговорът е за време, а не за причина. Да различиш на какъв въпрос отговаряш е половината от мисленето. Останалата половина е да провериш дали отговорът наистина принадлежи на този въпрос. Оттук добрият анализ на едно твърдение започва с въпроса на кой вид въпрос отговаря то.