Седиш в стая и се опитваш да разбереш дали не спиш. В съня има същите усещания: светлина, звуци, разговори, дори усещане, че се събуждаш. Няма пробен камък, който да ти каже със сигурност, че това е будност. Декарт взема точно това наблюдение и го довежда до края: ако сетивата могат да лъжат, а сънят е убедителен, тогава всичко, което знам чрез тях, може да бъде подменено. И тогава какво остава? Затова съмнението не е цел, а инструмент за намиране на нещо, което издържа. Ето защо въпросът не е риторичен, а практически.
Той отива още по-далеч с мисловен експеримент. Представи си, че някаква мощна сила — зъл демон, както го нарича — те заблуждава системно: подменя спомените ти, прави така, че математиката да изглежда вярна, когато не е, създава целия свят като илюзия. Ако това е възможно, нищо не е сигурно. Но дори и тогава има едно нещо, което не може да бъде подменено: самото съмнение. За да се съмнявам, трябва да мисля. За да мисля, трябва да съществувам. Оттук Декарт е искал да намери нещо, което да не може да бъде отнето дори от всемогъщ измамник — и е намерил самото съмнение.
„Мисля, следователно съществувам“ не доказва много. То не доказва, че светът е реален, че другите хора съществуват или че паметта ти е вярна. Доказва само, че има нещо, което мисли, докато мисли. Но това е достатъчно, за да се започне: има поне една точка, която не зависи от сетивата. Оттук Декарт се опитва да възстанови останалото — и тук започват слабите места, защото връщането е много по-трудно от съмнението. Поради това той тръгва да доказва съществуването на света и на бога, и точно там аргументите му изглеждат най-слаби на съвременния читател.