Българската народна представа за света е съставена от няколко пласта, които не са се слели в едно учение. Най-старият е тракийският — следи от него се търсят в обреди за плодородие, в култа към водата и в някои светилища. Вторият е славянският, донесен с езика и с божествата на горите, водите и гръмотевицата. Третият е прабългарският, свързан със степния свят, с коня, с хана и с небесния владетел. Четвъртият е византийско-християнският, който от 864 година нататък дава на всичко това официална рамка.
Нито един от тези пластове не е запазен в чист вид. Изследователите говорят за религиозен синкретизъм — съжителство на елементи, които не са се превърнали в единна доктрина, а съществуват рамо до рамо, понякога в една и съща обредна практика. Човек може сутрин да отиде на литургия, а вечер да сложи сол на прага. Това не е лицемерие, а нормално състояние на религията в селско общество, в което различните обяснения не се изключват взаимно, а се допълват.
Най-видимото сливане е в календара. Църквата не е унищожила селските празници, а ги е заела и преименувала. Гергьовден пази добитъка и началото на пашата, Илинден — жътвата и огъня, Димитровден затваря стопанската година, Тодоровден е посветен на конете и на кушиите. Светците наследяват функциите на стари покровители на стада, ниви и води. Но кой точно езически бог стои зад кой светец се установява трудно, а честото отъждествяване на Св. Илия с Перун е хипотеза от XIX век, а не доказан факт.