До началото на XX век в българските земи е обичайна голямата домакинска общност, наричана задруга. В нея живеят заедно родителите, женените синове със жените и децата си, а понякога и братята на домакина със семействата им — понякога двадесет и повече души. Задругата се управлява от домакин, който разпределя работата, храната и парите, и от домакиня, която отговаря за хляба, млякото и къщата. Раздялата ѝ на отделни домакинства е дълъг процес, ускорен от законите за наследството и от възможността мъжете да печелят в града.
В тази уредба възрастта е йерархия, а не просто число. Най-старият пръв взима думата на трапезата, пръв се храни, пръв минава през вратата на празник, пръв гощава. Той се пита при покупка на нива, при женитба на внук, при спор със съседа. В селото старейшините — най-възрастните мъже на рода — решават спорове за межда, за вода, за път, за паша, често без писано право и без съд. Тяхното решение има сила, защото се подкрепя от всички, които помнят същите неща.
Но същата тази власт е и тежест. Старият човек вече не работи на полето, не ходи на жътва, не може да носи. Той зависи от децата си за храна, за огрев, за лекар. Почитта, която получава, е и начин домът да понесе разхода по него. Затова в народната реч старостта не е идеализирана: „старост — не радост“ е поговорка за болести, самота и загуба на приятели, а не за мъдрост и покой. Мъдростта е това, което остава, когато силата си отиде — и понякога остава само тя.