Гостоприемството в българската традиция не е любезност, а задължение с разписани признаци. Гостът се посреща на прага, въвежда се вътре, дава му се вода да си измие ръцете и кърпа, и се слага на първото място — обикновено до иконата или до огнището, според областта. Веднага се носи нещо на масата: ракия, сладко, кафе, хляб и сол. Домакинът не пита дали гостът е гладен — това би било и излишно, и обидно. Храната се слага, а отказът да се опита е знак, че човекът не приема дома.
Хлябът и солта са най-старият и най-ясен знак за приемане. Те не са просто храна, а договор: солта пази, хлябът крепи, а заедно означават, че между дома и госта няма вражда. С тях се посрещат и младоженците на прага на новата къща, и високите гости, и кръстникът. Затова в много села и до днес домакинята излиза с пита и сол, дори когато вътре вече е сложена трапеза — важно е действието на прага, а не количеството храна.
Най-строго регламентирани са обредните гости. Коледарите, сурвакарите и лазарките не могат да бъдат върнати. Тяхното идване е дар — песен, благословия, наричане, — а посрещането им носи берекет на дома. Да затвориш вратата пред обредна група се смята не просто за скъперничество, а за отказ от бъдещето, което групата носи. Затова дарът за тях се приготвя предварително: брашно, месо, вино, пари, яйца — според обреда и според областта.